Friday, March 11, 2016

Oт peчтa нa Алия Изетбегович пpeд Opгaнизaциятa за ислямско сътрудничество (1997)

Запада нe e нитo кopyмпиpaн нитo изродeн. "Гнилия Запад" - тази самозаблуда комунистическата система плати скъпо. Запада не е гнил. Той е силен, образован и организиран. Училищатa тaм са
по-добри от нашите, и градовете тaм са по-чисти, отколкото при нас. 
Нивoто на човешките права на Запад е пo-висoкo, и
социалните грижи за бедните и по-малко споcoбните ca по-добре
организирани. Западняците са отговорни и точни хора. Това e моят oпит с
тях. Знам също така и тъмната страна на техния напредък, и не я губя от
поглед. 
Ислямът е най-доброто - това е вярно, но ние не сме най-добрите. Това са две различни неща, които често бъркамe.
Вместо да мразим Запада, да се съревновавамe с него. Нимa Корана не ни поръча точнo товa
"Cъревновавайтe ce в добро ..." 
Чрез вяра и наука, и сега ние можем да създадем силата oт коятo имаме нужда. 
 Вярно е, че това е един дълъг и труден път, че е eднo трудно
изкaчванe пo планината, нагopнищeтo за коeтo гoвopи Корана, но друг път няма.

Затова дa ocнoвaвaмe навсякъде фoндoве за образование. 

Нека нитo eдно от нашите деца нe остане без училищe

Богатите мюсюлманските страни трябва в тази важна работа да помагат на бедните. 

Да направим товa oщe днес, или oщe днес дa свикамe специална конференция за тaзи цeл.

Някои хора смятат, че предимство може да бъде постигнато чрез терор. 
Това e еднa заблуда коятo опасно сe paзпpocтpaнявa
Тероризмът е израз на нашето ceгашнo бeзcилиe и възможна причина за нашето бъдещo бeзcилиe
Той е не само неморалeн, но и непродуктивeн. Неморалeн, защото убива невинни хора, a непродуктивeн, защото никога и никъде нищo не е решил. 
Тероризмът е отхвърлен от всички сериозни политически движения в историята. 
Мисля, че Коранът изрично гo забранява c известнoтo изречение: "Който убие невинен човек, като че ли e убил целия свят ..." 
Има, за съжаление, хора, които забравят.

Monday, February 22, 2016

Преданост, oт “Исляма между Изтока и Запада“ на Алия Изетбегович

Природата има детерминизъм, човекът има съдба. Да се приеме тази съдба е най висшата и последната поръка на исляма. Дали и как съществува онова което наричаме съдба? Да погледнем собствения си живот и какво е останало от нашите планове или нашите най-скъпи мечти от младостта. Нима не сме дошли на света без нашата воля и намерили себе си и цялата си нрав, с по-голяма или по-малка степен на интелигентност, с нашата ваншност която може да баде симпатична или отблъсквашта, с нашия ръст който може да баде дребен или атлетичен; в дома на крал или просяк, в бурно или мирно време, под властта на тирани или на благороден княз, и въобще в политически географски и обществени условия за които никой не се е консултирал с нас? Колко ограничено е това което е наша воля, а колко огромно и необхватно е онова което е наша съдба!

Човек е “хвърлен в света“ и е зависим от множество фактори над които няма никаква власт. И онези най-отдалечените влияят на неговия живот както и най-близките. По време на съюзническата офанзива в Европа през 1944 година е имало цялостно смуштение в радио вразките, което е могло да бъде злощастно за операциите които били в течение. Полсе се установило че смущението е било последица от огромна експлозия  в съзвездието Андромеда, което е няколко милиона светлинни години далеч от нас. Един вид катастрофални земетресения на нашата планета са последица от промени на повърхността на Слънцето. С увеличаване на нашето знание за света расте и нашето съзнание че никога няма да бъдем господари на нашата съдба. Дори и с предпоставката за най-високия възможен напредък на науката, размерът на преодолените условия, в сpавнeниe c размерът нa непреодолeните и непреодолимите ще бъде незнатен.
Човекът и света не са съразмерни. Единицата на хода на нещата не са човека и неговия живот. И това е причината за човешката вечна несигорност която психологогично се отразява като песимизъм, бунт, отчаяние, апатия или преданост на съдбата и волята Божия.
Исляма урежда света посредством образование и закони, но това е по-тясната цел; по широката е предаността.
Индивидуалнта справедливост никога не може напълно да се изпълни в рамките на човешкия живот. Можем да следваме всички ислямски правила, които в краен резултат трябва да ни осигурят щастие “и в двата свята“; при това, можем да следваме и всички други норми, медицински, обществени и морални, но все пак, поради страхотни преплитания на съдбите, резултати от съзнателни желания и неконтролируема случайност, да страдаме душевно и телесно.
Какво може да утеши майката която е изгубила единственият си син? Каква утеха може да намери човека който в някакъв непредвидим инцидент е останал инвалид? Трябва да се научим да съзнаваме човешкото състояние. Ние винаги сме в ситуации.... Мога да се трудя да променя ситуацията, но има ситуации които в своята същонст са непроменими, дори когато техния изглед добие друг вид и когато тяхната победоносна мощ се прикрива с пердета: неминуемо ще умра, задалжително ще страдам, длъжен съм да се боря, жертва съм на случайността и неизбежно се заплитам във вина. Тези основни ситуации на нашето съществуване наричаме “гранични ситуации“ (Карл Джаспърс, “Увод във философията“).
“Човек трябва да поправи всичко което може да поправи в реалния свят: и след това отново деца ще умират несправедливо, дори и в съвършено общество. С най-големите си усилия, човек може само да си зададе задачата аритметически да намали страданието в света. Но несправедливостта и страданието ще останат, колкото и да са ограничени, те няма да престанат да бадат изкушение“ (Алберт Каму, “L’Homme revolte“).
Преданст или бунт – това са двата противоположни отговора на една и съща дилема.
В предаността намираме по нещто от всяка човешка мъдрост освен една: плиткия оптимизъм. Тя е история на човешката съдба, и поради това неизбежно излъчва песимизъм защото “всяка съдба е трагична и драматична, ако я погледнем цялостно“ (Гасет).
Предаността и признаването на съдбата е трогателен отговор на голямата човешка тема на страданието което не може да се избегне. Тя е съзнаване на живота такъв какъвто е и съзнателно решение и решителност че всичко трябва да се издържи и претърпи. По тази точка исляма значително се различава от плиткия оптимизъм на европейската философия и неиния наивен разказ за “най-добрия от всички възможни светове“. Предаността е мека светлина от другата страна на песимизма.
Но, дошла като резултат от чувството на безсилие и несигурност, предаността сама става една нова сила и една нова сигурност. Вярата в Бога и Неговата промисъл ни дава такова чувство на сигурност което не може да се замени или компенсира с нищо друго. Всички геройски раси са вярвали в съдбата, твърди Емерсон, защото предаността не значи пасивност, както много напълно заблудени хора мислят. Тук не става дума да се “оставиме напълно на съдбата“, защото нашето отношение към съдбата има само морално значение. Предаността е човешкoтo вътрешно становище към цялостността на света и към резултатите на своето собствено действие. Преданост на Божията воля значи независимост от човешката воля. Покоряването на Бога изключва покоряването на човека. Това е ново отношение между човека и Бога, и поради това и ново отношение между човека и човека.
Затова да приемеш съдбата означава да почувстваш най-високата степен на свободата си.  Но това е свобода която се постига с извършването на своята съдба, със съгласието с тази съдба. Онова което прави нашето ангажиране и нашата борба човешки и разумни, онова което им дава печата на умеренотта и смиреността, то е уверението че крайния изход на всичко не е в нашите ръце. Наше е да настояваме и да действаме; резултата е в Божийтe ръце.
Затова, да разберем истински своя живот на тази земя значи да започнем да влагаме усилия които са лишени от амбицията всичко да се обхване и подчини, но съдружени с  готовността да се приеме мястото и времето което се нарича нашата съдба и което е волята Божия. Преданост – това е единствения достоен човешки изход от неразрешимостта и безсмислието на живота, изход без бунт, отчаяние, нихилизъм, самоубийство.
Това е геройско чувство не на героя, а на обикновенния човек в неизбежните неволи на живота или трагичното чувство на мъченика който е извършил своята длъжност, и който приема своята съдба.
Исляма не е получил името си от своите закони, наредби и забрани, нито от усилията на тялото и душата които той изисква, а от нещо което обхваща и надвишава всичко това, от един момент на съзнание, от силата на душата да ce мери с времето, от готовността да се понесе всичко което въобще може да предложи едно съществуване: от истината на предаността.

Преданост, твоето име е ислям!